МИНИСТЪР ДЕНКОВ: УЧИЛИЩЕТО НЕ МОЖЕ ДА ВЪЗПИТАВА ВМЕСТО РОДИТЕЛИТЕ

Начало » Последни публикации

28.02.2017

На 28 февруари „Денят започва“ продължава за съжаление с една доста неприятна тема – агресия между деца. 17-годишен, въоръжен с нож, убива свой връстник, когото дори не познава. 11-годишно момче ритва в стомаха момиче от своя клас, което по-късно умира. Случаите не са само тези, много са и това ни дава основание да говорим и да питаме - какво става с децата ни?

На пряката ни линия от Министерството на образованието и науката е служебният министър проф. Николай Денков. При него е и репортерът ни Благой Цицелков. Добро утро. Благой, да започнем от теб и да чуем какви са първите мерки, които ще предприемат от МОН след този трагичен инцидент?

Именно трагичният инцидент предизвика МОН да вземи бързи мерки за справянето и овладяването на агресията. Още в събота получихме прессъобщение, че днес, във вторник, министърът ще се срещне със Сдружението на общините, за да търсят мерки за справяне с агресията. Добро утро, г-н министър! Какво очаквате днес от тази среща и какви са първите мерки, които смятате, че трябва да се вземат светкавично?

Има няколко типа мерки, които трябва да се вземат – едните са бързите, за които казвате Вие, и те могат да помогнат, но няма да решат целия проблем. Ще дам пример – един учител не може да бъде и медицинско лице, което да решава дали да прати детето на лекар или да не го прати на лекар. Ние ще направим инструкция, която задължително ще изисква от учителите при такъв инцидент да се обръщат към медицинско лице.

Но всъщност се оказа, че медицинското лице в училище има работно време и много често в следобедните часове, когато децата са най-активни, най-превъзбудени, такова лице няма. Наредбата, която в момента действа в училище, съгласно стария Закон за здравето, има противоречие с новия, има противоречие и с новия закон за училищното образование. Здравното министерство трябваше през 2014 г. да напише нова наредба. Това не се е случило. Там може би трябва да започнат промени.

Затова е важно да подредим картината. Вчера имах подробен разговор с министъра на здравеопазването д-р Семерджиев. Това, което се вижда веднага, е, че няма как да осигурим лекар, медицинско лице през цялото работно време в училището. Няма как да стане при сегашните ресурси. За сметка на това ние имаме друга възможност и това са общопрактикуващите лекари. Всеки ученик има свой личен лекар и телефоните на тези лични лекари са в училището. Така че няма никакъв проблем учителят, когато възникне такава ситуация, да бъде задължен да се обади на личния лекар и да каже: „Имаме такава ситуация, говорете с детето или говорете с родителите и вижте дали трябва нещо повече да се направи“. Защото в края на краищата лекарят е този, който може и трябва да прецени дали е нужна допълнителна интервенция. Така че търсим решения, които да бъдат ефективни сега с ресурсите, които имаме.

Това са решения, когато вече стана инцидентът, но по-добре е да не се случват инциденти…

Точно така.

Проф. Денков, имаме един уточняващ въпрос към Вас… Как си представяте един личен лекар по телефона да консултира? В случая, според мен, е абсолютно необходим директният контакт лекар-пациент.

Нека да поставим въпроса по обратния начин – може ли някой в България в момента да осигури лекар във всяко едно училище? Ако помислите по този въпрос, ще видите, че отговорът е не. Ако трябва да има личен контакт, това може да направи общопрактикуващият лекар, като прецени дали трябва да се изпрати детето в най-близкото лечебно заведение, дали да се обадят на 112 родителите или учителите – разберете, че не е работа на учителя да преценява дали детето има нужда от някаква спешна медицинска интервенция, или няма. Това е един от примерите, в които трябва да освободим учителите от несвойствени функции, с които те са натоварени в момента. Разбира се, в един идеален вариант във всяко училище трябва да има лекар, трябва да има медицинска сестра, но пак казвам, ние трябва да намерим решение днес за утре и няма как да осигурим лекари във всяко училище. По-дългосрочните решения изискват по-дълго време и именно затова се срещаме с общините, затова сме предвидили и среща с Министерство на вътрешните работи, с Министерство на здравеопазването, за да видим каква е дългосрочната възможност ние да осигурим повече специалисти в училищата. И отсега това, което мога да кажа, е, че ние не можем в момента да направим план как да покрием с лекари всички училища, тъй като просто толкова медицински специалисти на разположение в България няма и в близките 1-2 години със сигурност няма да има. За това е много важно да преценим кое е реалистично днес, кое може да направим утре, да не смесваме двете неща и да направим план и за днес, и за утре.

Как трябва да бъде прекъсната агресията? Трябва да има обучение на учители в такива реакции, за да не случват такива инциденти, работа с родителите…  въобще тази връзка ученик-учител-родител как трябва да бъде възстановена?

Първо трябва ясно да кажем, че възпитанието на децата е преди всичко семейно възпитание. По никакъв начин не може да очакваме учителите да заместват родителите във възпитанието – какво е добро, какво е лошо, че не трябва да има насилие, че не трябва да се удря слабият, момичето… това е нещо, което се научава първо вкъщи. Второто, което трябва да кажем е, че всъщност повечето родители имат това усещане и са готови да помогнат. Виждаме и съвместни действия между учители и родители. Проблемът изскача там, където родителите не поемат тази функция и смятат, че когато детето е отишло в училището, то училището трябва да изпълни всички техни ангажименти.

Имаше един случай с 19-о училище в София… проблемен ученик... целият клас учи на друго място и накрая експертите решиха просто да преместят „горещия картоф“ в друго училище, където в момента ситуацията се повтаря. И отново едни родители, които искаха да спрат 27 деца да не ходят на училище, има и уплашени учители, защото тамошното ръководство е решило да прикрие тази информация. Трябва ли да има здравен картон на всяко дете, в което да бъде ясно неговото психично състояние – когато има проблем да може самото училище да пожелае такава проверка, защото не може да се направи без желанието на родителите, а понякога родителите прикриват тази информация…

Да, трябва да има пълна информация за децата и това е част от превантивните мерки, които могат да се планират и през следващите дни точно за това ще работим. Но е важно да се каже и друго – децата се учат да контактуват, да работят, да играят с други деца. Много често чувам такъв коментар – това дете трябва да се изключи. Добре, като го изключим то къде отива? Децата трябва да бъдат заедно. И затова част от превенцията е да се види къде действително детето е по-чувствително, по-възбудено и там си има определени мерки, които могат да бъдат постигнати с психолози, с работа с възрастни. Докато има други случаи, в които вече могат да се класифицират като медицински случаи и тогава решенията са съвсем други. И отново – не са учителите тези, които трябва да направят това разделение, трябва да има процедура, която да отиде до професионалисти, психиатри, които да решат това дете в едната или в другата ситуация трябва да попадне.

Хубаво казвате всичко това, но аз веднага ще задам въпроса къде са ни детските книжки, защото, ако се върнем към „Пипи дългото чорапче“, „Стас и Нели“ и други такива приказки, ще видим как те създават един друг модел за взаимоотношения и за поведение между децата.

Проф. Денков, сега действащият закон позволява ли учителят да се върне към учителските си (даскалските) задължения, да не е толкова администратор… да компенсира децата в междучасието – да бъде с тях, с тях да играе, да им показва модели на поведение, вместо да тича до учителската стая да донесе поредната бележка или да попълни поредната графа на някаква книга?

Законът е рамката, в която се развиват събитията в едно училище, така че той не определя точните действия на учителя. Има много неща, които могат да се направят от наредбите и някои примери бяха дадени в това отношение. Така че фокусът трябва да бъде изключително върху организацията на ниво наредби, инструкциите към учителите и посоката трябва да бъде да се разтоварят учителите максимално от неприсъщите им дейности, за да се фокусират върху децата. Аз обаче искам да се върна към някои от тезите, които бяха изказани от колегите в студиото. Решително не подкрепям тезата, че проблемът на българското образование е това, че не се използва насилие към децата. Общочовешка истина е, че насилието ражда насилие и ние изобщо не трябва да се плъзгаме в тази посока. Това, което най-много работи за децата е личният пример. Ние с личния си пример трябва да показваме на децата какво е добро, какво е лошо, че не трябва да има насилие – това е насоката, в която трябва да работим всички – и учители, и родители. От друга страна съм напълно съгласен с тезата, че нашата система поставя децата в една фрустрираща ситуация, в която те трябва да стоят неподвижни дълго време, докато съвременните изследвания и по детска психология, и педагогическите изследвания показват, че ако на децата се даде повече свобода, особено в малка възраст, те по-добре възприемат тези нови рамки, в които трябва да влязат, имат възможност да излеят тяхната емоция и оттам вече напрежението между тях е много по-малко. Това е посоката, в която трябва да се работи.

Предложи се преди месец нова наредба, която да позволи на учители и директори да могат да реагират при хиперактивно дете, каквото досега законът не им позволява….трябва ли все пак да има промяна в закона към въпроса на нашия водещ, която да даде такива права на учителите?

Аз и в встъпването в длъжност казах, че един служебен министър не трябва да обсъжда закона. Това ще остане за редовното правителство, когато има кой да чуе за какво става дума. Ние трябва по най-бързия начин с подзаконовите актове да помогнем да учителите. Има много да се направи – ще дам пример с транспортните разходи, които бяха голям проблем. Оказа се, че можем да го решим в рамките на няколко дни, стига да има яснота какво искаме да направим. Да, в наредбите могат да се направят и ще направим промени, които да помогнат на учителите в това отношение.

Имам въпрос към Вас, който разчитам, че ще отговорите от гледна точка на собствената си  житейска мъдрост – не само, че сте служебен министър на образованието и науката. Тук стана въпрос, че в българското училище дълго време не може да навлезе здравното образование. В българското училище дълго време вече спорим, може би повече от десетилетие, за това трябва ли да се учи вероучение, което също е част от възпитанието, от минаването на тънката граница между агресията към едни други модели на поведение. Докога ще спорим по тези въпроси вместо да намерим полезното решение?

Аз мисля, че и в момента се търсят и се намират полезни решения. Нашата система действително се преобразува, имаше известен застой в този период, в който беше предложен законът, не беше гласуван - това създаде един вакуум от няколко години. В момента сме в друга ситуация – законът е приет, не се обсъжда или поне не е същината в обсъждането дали трябва да се променя или не, това е работа на партиите, нека те си го обсъждат по съответния парламентарен ред. Това, което ние трябва да направим е този закон да го изпълним със съдържание. В него има много положителни елементи, той дава повече свобода на учителите да работят с децата, задава друга структура, която съответства на общоевропейски рамки, в която 11 и 12 клас са насочени много повече към професионално ориентиране на децата и е свързана много повече с тяхната лична мотивация. Въпросът е как в тази рамка да заложим липсващите елементи, както казахте – здравно образование. Вие го наричате религиозно – може да бъде и религиозно, но по-важното е там трябва да влязат тези истински морални норми – какво е добро, какво е лошо и няма една форма, в която да го вкараме в училище. Както казах, тук основният ангажимент е на родителите; учителите могат да помогнат, вероучението може да помогне, но ако ние не даваме личния пример на децата – какво те трябва да правят – всичко друго ще се окаже напразно.

Проф. Денков, кое е добро и кое е зло, според Вас?

Действително съм убеден, че има няколко общочовешки ценности, които се споделят в целия свят – да защитаваш по-слабия, да защитаваш жената, защото е по-слаба и има нужда от подкрепа, грижата за семейството, грижата за децата. Това са ценности, които всяка една култура в някакъв вид поддържа, защото те са в основата на развитието на цивилизациите. Има и две други неща, които искам да коментирам, съвсем накратко. Едното беше споменато във връзка с извънкласните дейности – аз съм много голям привърженик на това, че стандартните часове в училище трябва да бъдат допълнени с извънкласни занимания, които са свързани със спорт, култура, наука, техника, в които всяко дете да търси своето призвание – там, където то се чувства най-добре, където иска да се развива. Тези възможности трябва да отворим за децата – има в момента такова разбиране, има и финансиране. Трябва да знаем, че това е също толкова важна част от училищното образование, както и стандартните училищни часове. И това е една от темите, която трябва да развием през следващите няколко години. Последно бих искал да коментирам въпроса за толерантността и работата с децата. Не разбрах много добре коментара дали в българското училище трябва или се преподава системно… аз съм дълбоко убеден, че по това трябва да се работи системно – за всяка една възраст на базата на психологията на децата, това, което науката знае за съответната възраст. Ние трябва да намерим формите, в които децата да работят заедно, т.е. не само да стоят на чиновете си, да слушат, да отговарят на въпроси, а да работят заедно по проблеми, за да се учат как ние заедно може да направим повече, отколкото всеки един по отделно. Разбира се всеки носи от себе си нещо добро и нещо лошо, това е човешко, въпросът е да научим децата как да вадят от себе си най-доброто и да потискат лошото, така че то да остане на заден план.

Но при положение, че детските книжки са потънали в прах на таван, как да научим едно 11-годишно момче, че когато момиче го удари, момчето трябва да целуне ръка на момичето, а не да отвърне с ритник. Ето в това е проблемът, надявам се да успеем някога…

Нека да отговоря. Знаете ли за какво ми напомнихте като казахте и за „Пипи дългото чорапче“… спомних си как четях „Пипи дългото чорапче“, „Мечо Пух“ – на моите деца вкъщи при заспиване – това е, което всеки родител трябва да си даде сметка, че дали детето ще заспи с откъс от „Пипи дългото чорапче“ или с компютърна игра, в която стреля по лошите или по добрите – вече никой не знае кой е добър и лош в тези игри. Това прави разлика и тази разлика е за цял живот.  Така че аз знам защо са книжките, надявам се и другите родители да го разберат.

Национална информационна кампания „Живот без насилие за всяко дете“
Национална платформа „Наука-бизнес“